Камелия: Медиите и публиката са залети от PR за хора, които не правят нищо съществено

Камелия е едно от знаковите имена в попфолка.

Много народ се изреди в попфолка, откакто той стана печеливш бизнес, даже някой ехидно се пошегува, че личните имена вече се изчерпаха и на следващите поколения певици ще им се наложи да използват и фамилиите си. Но въпреки променливите в този жанр, има някои непоклатими величини, с които другите се съобразяват и по които се мерят.

Една от тях е Камелия, която е сред треньорите на „Гласът на България“. Албумите й са със златни продажби, участията й са хиляди, наградите – безброй. Но най-впечатляващо в тази изящна блондинка не са наградите, нито безкрайните й крака. По-скоро иронията, откровеността, гордостта, с която носи красивото си 47-годишно тяло; излъчването й на човек, който се наслаждава на живота, но „има топки“ да приеме и тежката му страна. Камелия е истинско доказателство, че успехът е въпрос на характер.

Камелия, какви са впечатленията ти от този сезон на „Гласът на България“?

Той е по-мащабен, има повече участници, интересът към състезанието е по-голям, включително и от хора, живеещи в чужбина. Разнообразието е огромно, явяват се хора с най-различни професии, но наблюдавам и по-подготвени от друг път изпълнители. Определено има надграждане в „Гласът на България“.

Значи има и много талантливи млади певци?

Наистина са много – някои са подготвени старателно от професионалисти, други разчитат само на природна дарба, удоволствие е да ги слушаш.

Може ли добрата подготовка да компенсира липсата на природен талант?

В един от дните на прослушването Иван Лечев спомена формулата „1% талант, 99% труд“. Да не подценяваме дарбата, но моята практика и впечатления от успели хора в спорта и изкуствата, показват, че талантът никога не е достатъчен, ако не положиш усилия, търпение, постоянство, за да го развиеш. Ако разчиташ само на природните дадености, колкото и да са невероятни, започваш да се разглезваш, да се отпускаш, не се научаваш на дисциплина и отговорност. 50/50 е най-добрият баланс между талант и работа.

За да успееш, освен труд, изглежда, трябва и игра, шоу, флирт с публиката, дори скандал.

Шоу бизнесът предполага човек да е екстравагантен и провокативен. Но това се получава само ако му е вътрешно присъщо. Ако го прави единствено с цел да привлече внимание, докато в това време си пуска плейбек, няма как ексцентричността да прикрие липсата на професионализъм. Има певци, като например Адел, които въпреки статичността си впечатляват с голям глас и красиви песни. Тя не може да бъде танцувална, но при нея това няма значение. Обаче не всички изпълнители имат нейния глас. В операта трудно можеш да бъдеш скандален, там следващ чужд образ, докато в шоу бизнеса човек сам изгражда образа си. Ако всеки следва себе си, той ще бъде различен и това ще доведе неговата публика.

Защо след толкова много добри музикални формати много рядко победителите продължават с устойчива кариера?

Пазарът ни е толкова малък и въобще е странно, че има певци, които се издържат от тази професия. В този бизнес или се финансираш сам, ако имаш такива средства, или се съобразяваш с условията, които продуцентите налагат. Трябва да си наистина различен, да си отдаден на музиката, да намираш средства, за да правиш музика, доста е сложно.

Проблемът днес е, че медиите и публиката са залети от пиар материали за хора, които не правят нищо съществено. Но за тях се чете непрекъснато. Количеството убива качеството. В България целта на много изпълнители е да се говори за тях, а какво предлагат – не е толкова важно. Та, нещата са малко изкривени. Много от звездите в моя бранш пеят на плейбек. Радвам се, че Азис например започна отново да пее на живо и наистина се разрасна.

Но пеенето на плейбек не прави ли лошо впечатление на публиката?

Явно това „върви“ и тези хора продължават да си получават хонорарите. Публиката продължава да идва, да гледа и слуша и недоволства, но по българския начин – без да променя на практика подкрепата си за тези хора.

Свърши ли „най-пошлият период“ на попфолка?

Зависи какво определяме като „пошло“. За мен такова е по-скоро поведението на някои изпълнители, отколкото самата музика. Тя е с бърз ритъм, който се използва от много световни имена. Дори прословутото Despacito е с подобен ритъм. Чалгата е поведението, излъчването, посланието. Посланието в песните избяга. Отмина любовната тема в текстовете, песните станаха по-феминистки – за силната жена, за мъжете, които за нищо не стават… Но това остава най-слушаната музика в България.

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес“.